1991, януари
Дойде Видовден и като се огледахме, съзряхме се отведнъж: голи, безполезни охлюви, пълзящи в сълзи и кал. И като Бабеловия Гедали извикахме, че искаме сладката революция и че ще и дадем всичките си грамофони, стига да излекува душите ни по право и по целесъобразност.
Но революцията застина като русенския Лаокоон в артистична борбена поза със злото-змия… за наслада на любителите на пищни шадравани.
Тогава един генерал спомена по телевизията духа на времето, което било “такова”, но вече си отивало.
Не видяхме духа, ала призракът му остана.
Останахме и ние в този град с изгубени ориентири за добро и лошо, за красиво и грозно. С осквернен храм и преорано гробище. С централна Аврамова поляна и партиен, вместо родилен дом. С рухнал театър и импозантен градски клозет.
/Срещам често един от бившите гаулайтери на Русе, известен с това, че орезили старините си със сексуална агресивност. Някога той се бе замислил с клошмерлски комизъм като как да бъде открита официално новата социална придобивка – обществената тоалетна до Съдебната палата./
Сега, пускайки думи-убийци, се улавям в желания за бъдещето.
Може би някога ще сложим християнски кръст над Пантеона и ще забравим кой ни кара да разнасяме възрожденските кости с дивашки тъпани. Може би ще чуем звук на пиано от прозорците на Музикалната гимназия. Ще пием кафе край Стъклената будка. Ще се качим от Речна гара на обкичен с гирлянди кораб. Ще плачем на театрална премиера в Доходното здание и ще се смеем с карнавални маски на Заговезни…
Може би.
Безметежното светло бъдеще, обаче, ни създаде страхов комплекс към настоящето. А то съвсем не е сладката революция за духа ни. Абсурдът се наложи като ежечасно битуване. Ето как:
“Кредитът” отдавна свърши, а някои упорито искат грамофоните ни за стари песни на нов глас.
От шизофреничните кошмари на един журналист все още пъплят всякакви членестоноги. Защото селекцията “червени убийци” срещу “сини хлебарки”, според изпитаното в Рим политическо правило, показва постоянно висока ефективност.
Генералът от старото време хвърля последния жезъл и предпочита съда на историята, пред този на мирновременната опозиция. Още един абсурд: разбираме, че правдата рядко е закон.
Всеки ден ни убеждава: социалисти в БСП почти няма, а демократите в СДС са твърде малко. Обкръжението на Априлския стратег се стеснява не до Калев-балев, а до цял един народ, който иска с тоталитарни нрави да живее в демокрация.
Бродейки из абсурдния лабиринт на битието, все изпускаме четвъртото измерение. А часовниците на банка “Гирдап” и Търговско-индустриалната камара ни го сочат: времето за оздравяване на духа е настъпило. Трябва само да изхвърлим политическата бутафория и ще видим, че щом е абсурден, лабиринтът не трябва да съществува.
Или – нека е обществен мираж за наивници.
