2006, април

          В една русенска гореща лятна нощ 17-18-годишно момче вървеше по средата на улица „Христо Г. Данов” и пикаеше шумно. Край него двете му  връстнички се кикотеха, въодушевени от героичната му сръчност. Когато изчерпа несложната си атракция, го попитах от кое село е. Момчето ме изгледа тъпо, а приятелките му се изкискаха в шепи.

         Исках да му издърпам ухото, но беше по-високо от мен. Да му кажа, че по тази улица преди повече от век са минавали файтоните с отиващите на театър в Исляххане русенки, облечени по виенски и парижки модни журнали. Че оттук е бил пътят на учителя по френски Стоян Михайловски,  автор на химна „Върви, народе, възродени”. Но нямаше смисъл. Момчето явно бе от семейство на преселници.

Сега, когато тече дискусията за т.нар. „улица на занаятите”, се чувствам по същия начин. Търговската идея да се припечелва от  чужденците на русенския кей „като в Етъра” с пирографирани гаванки, с кратуни и байганьовски мускали може да произхожда само от хора, без русчуклийски корени. Впрочем, да си русенец не е само въпрос на месторождение, а е състояние на духа. Русе не е крайречна паланка със смесен селски магазин. Цървулът не е негова емблема. Търговската изобретателност на нашите предци тук не бива да се подменя с биташка посредственост. Използвам остри думи, защото се опасявам, че  ресторантьорството в града се превърна в механджийство. Какво се случи със Зимната градина на „Рига”, с италианския ресторант „Сан Марко”, с неповторимата „13-та улица”? До къде стигаме, като тръгнем по „Славянска” и минем покрай импозантните сгради на Елиезер Канети, Булстрад, АППД, „Ана палас”, Пристанищен комплекс? Стигаме до руините на Речна гара - при „Бате Тишо”...

         Не съм съгласен пред европейския дунавски вход на Русе да минава баракова „улица на кича”, водеща до никъде. Ако видите там евтина предизборна сергия, да знаете, че тя е на някоя обезлюдена партийка, лобираща заради финансови обръчи, та да влезе в следващия общински съвет. Все пак се надявам, че кебапчийската политика няма да надделее, че градът има разумни държавни и общински управници. А и достойните търговци не влизат в храма с дисагите си. Те намират пазара си другаде, не продават ментета и не плашат с парите си. Някогашните истински русенски предприемачи построили Доходното здание и то е символ на градската ни духовност. Какво ли ще добавят в емблемата на Русе днешните?