1999, ноември

/По повод излъчването на едноименния сериал/

         Когато е нямало Дунав мост, не е имало и граница. Баба ми минавала Дунава и пиела кафе в Гюргево всеки път, когато реката замръзвала.

         После половината къща на прадядо ми купил един от строителите на Дунав мост – пришълец от селата, оставил земята си в ТКЗС и изнесъл семейството си навреме. Селянин, преквалифицирал се в дюлгерин в града по принуда. Така строителите на Дунав мост станали русенци.

         Но тогава Дунав мост се казваше Мостът на дружбата, а не Дунав мост.  Дунав мост пишеше само на автобусите, защото бе по-кратко за щатните художници на табелки в автокомбината. До Дунав мост ходеха само учрежденските и ученическите екскурзианти. Пускаха ги съвсем до граничната линия. Между двата поста имаше петдесетина метра, а по средата – бяла линия. Там видях Флорика от седми “а” клас в Букурещ. Тя знаеше повече френски думи от мен. А приятелите ми идваха на училище с красиви острилки от Румъния. Беше `66-та година.

         През `74-та баща ми и майка ми вече пазаруваха за Нова година салам през Дунав мост от Гюргево в 35-километровата ивица, защото в Русе нямаше. Десет години по-късно през Дунав мост чрез един митничар пращаха сирене и електрически крушки на своите приятели в Гюргево. Оттатък им отвръщаха с лекарства, които ги нямаше пък у нас.

         През 80-те години Дунав мост бе в хлорна мъгла. На Бъдни вечер `89-та минах моста, защото се чуваше: оттатък се стреля. Там беше “Верахим”, създаден от Чаушеску. 60 километра след Дунав мост, по барикадите на Букурещ студентите едновременно ме претърсваха за оръжие от Секуритате, целуваха ме, отказваха ми цигарите и салама “кучешка радост”, които им носех, а красиви момичета ми даваха цветя и викаха “Браво, българи!”.

         Две седмици по-късно седем-осем националисти блокираха Дунав мост, защото не искали турците у нас да се наричат, както са ги кръстили.

         После дойде Луканов. Той коленичи на Дунав мост пред мъката на задушените русенци. Когато го направи, хората се изправиха.

         Никой не можеше да мине през Дунав мост, когато там бе екорокфестът. Екоминистър Босевски, сега шеф на екодоверителния екофонд, бе бесен. Предавах с радиотелефон край чакащ турски TIR. Шофьорът му щеше да ме напикае в тъмното. В ефир. Петко Георгиев каза по “Хоризонт”, че в България няма новини. Освен тези от Дунав мост. Включи ме от тоалетната, защото там бе най-тихо. Тогава нямаше друго радио, нямаше я и Стела от радио “Дунав мост”. Светла Петрова, охулваният сега програмен шеф на БНТ, спря “Хоризонт” за 15 секунди в памет на русенци.

         През същото това време същите русенци носеха през Дунав мост цигари БТ и връщаха долари. Които продаваха или инвестираха край Дунав мост. В безмитно уиски и любов. Уиски-менте и любов по анцуг.

         Видях по телевизията как познатите ми студенти от барикадите в Букурещ бяха пребити с железни лостове от миньорите на Илиеску.

         През януари и февруари `97-ма Дунав мост бе отдавна клоака. Докато сините знамена блокираха моста, клоаката живееше от чакащите TIR-ове.

         Сега спретнатите униформени хора от Дунав мост са оградени с две бариери. Една – символична – откъм границата и друга – откъм клоаката.

*  *  *

         Отказвам да разбера Дунав мост. Но не филма. Гледам филма с празни очи. Дунав мост, Паметникът на свободата и театралната сграда, известна като Доходното здание, са емблематични за града. Нали разбирате: Русе – вратата към Европа, Русе – градът на свободните хора, Русе – духовният център…

         Не ми харесва, че мостът прехвърли нищите духом в Доходното здание. В началото на века то било построено по идея на русенския областен управител Никола Обретенов. Нарекли го “доходно”, за да носи приходи на училищното настоятелство, а не на чиновниците от кметството. Същото училище, в което Стоян Михайловски написал текста на “Върви, народе, възродени”. Доходното здание, обаче, символизира русенската духовност. От последните местни избори то гледа като мен с празни очи. С алуминиеви прозорци от фасадата в стил “неокласицизъм”, обърнати към Дунав мост. Хората от Дунав мост по го харесват така. А зад прозорците няма театър.

         Но филмът* не ни е виновен. Доходното здание, театърът, гледа към нас – хората под моста /а не “от моста”/.

         Измислете ни в следващия филм.

         Може би още ще ни има.

__________

* Б.а.: Става дума за едноименния тв сериал