1994, септември

         Беровото правителство пак раздаде евтино олио, този път на политиците. Разлятата мазнина така потече, че блокираното политическо пространство получи симулативни контракции, сякаш може да роди нещо ново. “Калесаният” Луджев се подхлъзна пръв по стъпалата на президентството. Георги Марков развя отново идеята за масирания некомунистически седесарски шут. Александър Томов нарече евентуалните избори “катастрофа за страната”. Жан Виденов и Филип Димитров единодушно и доста угрижено одобриха оставката, различавайки се по това, дали тя е достоен ход или банкрут. Засега само мандатоносителите се съмняват открито какво в същност е станало.

         Отговорът е в обръщението на премиера към българската нация: “…сегашното правителство, за да не бъде обвинено в страхлива абдикация от властта, ще бъде принудено с или без някакъв “ремонт” да поиска от парламента втори вот на доверие за период например от края на септември до пролетта на 1995 г…”.

         От една страна Беров знае, че народът /който според Александър Йорданов още не е в оставка/ хем не си харесва избраниците, хем не иска пак да гласува. От друга страна избраниците никак не са сигурни дали ще попаднат в новите листи. НКС на СДС действа като камикадзе, защото изборите са повече заплаха за тези, които ще ги спечелят. Притиснати от електората си, вождовете от “Позитано” пък повтарят с половин уста конгресните си решения, но добре знаят какво ги чака след победата. Ако някой си мисли, че червените банки и фирми са партийни взаимоспомагателни каси, след изборите ще се почувства доста излъган. Както няма животни с “лява резба”, тъй няма и ляв капитал. Освободените места в дясната част на парламентарната зала ще бъдат веднага попълнени. Дори в Русе има достатъчно мераклии. В този смисъл бъдещото народно събрание ще е по-дясно от всякога, а левите избиратели – още по-гладни. И тъй като техните тенджери още от Татово време са най-големи, следващият им конгрес може да се окаже учредителен в нелегалност.

         Хлъзгаво е Беровото олио.