Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.03.2007 13:16 - ЖИВЕЕМ ЖИВОТ, СЪСИПВАЩ ДЕЦАТА НИ
Автор: silvistefanov Категория: Други   
Прочетен: 2492 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 13.03.2007 14:21


2006, ноември

        
Сетих се за една от притчите в Стария Завет. За Авраам, чиято вярност Господ решил да изпита, като поискал от него да жертва най-скъпото  – сина си Исаак. Сякаш през годините на т. нар. преход към демокрация и пазарна икономика сме поставени пред изпитанието да изпуснем децата си в един свободен свят, който самите ние не познаваме. Свят, в който старите ни ориентири за добро и зло вече не вършат работа, а европейските християнски ценности на българина, отричани десетилетия, още не са възстановени. Така днес нашето новозаченато общество, гърчещо се в родилни мъки, избива в най-слабото си и най-болезнено място -децата.

 

Пророчеството на Оруел се сбъдва.

 

Ние не само живеем с постоянно включени телевизионни и компютърни екрани. Животът, който следим на тях, стана нашият живот. Ние от медиите изместихме общуването между хората, намесихме се в семейството, с готови житейски сюжети подменихме приказното въображение на децата, а в тях не винаги е ясно кои са добрите и кои лошите герои. Разбира се, че в медиите “отразяваме” света около нас. Правим го селективно. Като с увеличителна леща показваме части от него и те съвсем не са целия живот. Често, неусетно и за нас самите, преувеличаваме и деформираме. Увличайки се, стигаме и до крайности. Пример, станал едва ли не учебникарски: преди години столичен вестник публикува информация от Русе, че „ледоходът по Дунав е над 100 процента”. Но възможна ли е обективна журналистика? Дори обективът на фотоапарата не е обективен, защото зад него стои човек – фотографът. Обективът е средство, а фотографът, операторът и журналистът би трябвало да не са. Претенциите за обективност към нашия бранш са предимно на политиците и то – забележете – когато са в опозиция. Но няма как обществото да е болно, а журналистиката – здрава. Не може фактите да са грозни, а отражението им – не чак красиво, но поне симпатично. Защо  се изисква от медиите да възпитават децата, като това не го правят родителите им. Всичко, което съществува около нас, е тема за

 

всекидневния коментар в семейството

 

 – кражбите на колега от фирмата; съседът, който пребива и изгонва кучето си; подкупът, който ви е поискал катаджията, за да не ви глоби за някаква дреболия; просещото на улицата циганче, чийто баща му взема парите зад ъгъла и ги изпива в кръчмата; вашият някогашен съученик-двойкаджия, който днес е преуспяло парвеню; политиците, които раздават балончета на деца и родители преди избори; демонстративната педерастия и антихристиянското й легитимиране като нормалност...

Това виждат децата и без телевизия, радио, вестници и интернет. Разбира се вечер, превъртайки пред тях каналите, попадаме на агресивни  чалгаджийски клипове /има дори реклама с детска чалга/; на реалити-шоу, в което хората се ненавиждат ей-така – от скука; на станал  „култов” водещ, който индиректно внушава, че далаверата е естественият световно признат начин да се печели и че духовното се изчерпва с блян по „едно ферари с цвят червен”.

 

Опростачаването на нацията

 

е факт и даже по-лошо - оскотяването: майки чупят костите на бебетата си; деца убиват други деца; депутат-педофил подмамва момчета-сираци; уличен педофил изнасилва и убива момиченце – почти бебе. Повечето българи не само свикнаха с това, а приеха този начин на живот. Всеки ден някъде в България се пролива кръв. И в повечето случаи едни лоши убиват други лоши хора. А къде са добрите?

Някога в нашия детски свят доброто винаги побеждаваше. В света на днешните деца това съвсем не е така.

 

Доброто отсъства,

 

няма ги банално наричаните „положителни герои”, на които децата да подражават. Вкусът към красивото се формира от реклами на козметика и шампоани. Всеки ден четейки, гледайки или слушайки новини се ужасяваме, защото от опита си имаме някаква база за сравнение. Децата ни нямат опит. Те раснат с днешните събития и ги възприемат като нещо нормално. Гледах в едни телевизионни новини две деца – свидетели как млад човек се е хвърлил от петия етаж, които обясняваха спокойно какво са видели. Отделен въпрос на професионална етика е дали точно те трябваше да бъдат интервюирани за такова кърваво самоубийство.

 

Децата ни не харесват това общество.

 

Ние не виждаме и не чуваме протеста им. Вбесяваме се от “тунингованите аудиокари”, разтърсващи аристократичните улици на Русе с речитативните цинични глупости на хип-хопа, сякаш сме негърско гето. Дразним се от енигматичните графити по охлузените мазилки на соцфасадите. Отчайва ни пълната неграмотност и невежество, примитивната замяна на кирилицата с латиница и цифрови знаци в интернет-форумите и sms-ите. Днес има електронни сайтове, в които можем да проверим чрез сателит дали колата ни е на паркинга. А не знаем в този час къде са децата ни. Често четем колко са вредни компютърните игри и как децата ставали заради тях агресивни. Момчетата винаги са играли на стражари и апаши. Бедата е в това, че сега играят с машината, а не със себеподобните си. Пред компютърните екрани, които им купуваме, растат самотници. А какво да очакваме от един саможивец? Когато са в компания, младите не знаят как да се забавляват. „Изкрейзват” и чупят пейки, мачкат кошчета за смет, крещят нечленоразделно, успокояват се с марихуана. Момчетата вече не поглеждат момичетата и те започват да се бият помежду си.

Освен семейството, другото естествено място, където децата могат да бъдат възпитавани в традиционните български и европейски ценности, е училището. Знаем за

 

двойните стандарти,

 

които се прилагат спрямо учителите и учениците. Правата на учителите са да имат задължения и търпимост. Тежко провинилият се ученик не бива изключван – примерно – за да се запази паралелката, защото децата са малко. Ако стане скандал, чувството на колективната безотговорност завладява класа, който тръгва да го защитава, често заедно със скубещите косите си родители. Невръстният калпазанин става популярен герой, неформален лидер, пример за подражание. Той е все пак дете и никой не иска да каже, че е лошо дете, което трябва да бъде наказано и върнато в семейството за превъзпитание.

И учителите живеят същия труден живот, какъвто живеем всички в България. Не можем да искаме безгранично да са  апостоли на духовното, когато цялото общество се е вкопчило в материалното. Така кръгът се затваря. Семейство, училище и медии остават безсилни.

Има един стар филм – „Телевизионна мрежа”. В него журналистът Хауърд Бийл призова своите зрители и цяла Америка изкрещя от прозорците: „Вбесен съм и повече няма да търпя!” „По дяволите – извика той – аз съм човешко същество! Животът ми има стойност! Вбесен съм и повече няма да търпя!”

Трябва първо

 

да сложим ред

 

в държавата си, в града си, в семейството си и в училището на децата си. За да възстановим добродетелите на българина, ще трябва да започнем от десетте Божи заповеди, които човечеството има още от преди Христа: не убивай, не кради, не лъжесвидетелствай, не пожелавай дома на ближния си... И тези заповеди първо да приложим към себе си, за да ги изпълняват децата ни. Ще трябва учителите да повярват, че пак искаме да са апостоли; държавните служители да проумеят, че не са чиновници; полицаите да не забравят, че също са бащи; ние – журналистите да осъзнаем, че не сме регистратори, че може да сме черноработници, но не сме клакьори и слугинаж; активистите в неправителствените организации да се сетят, че целта на проектите не е отчитането им; свещениците ни да си припомнят, че първо са призвани да пазят душите ни, а не само да освещават банкови офиси – тогава ще накараме синовете си да им целуват ръка.

И да не забравяме най-важното: колкото и да сме уморени след работа, нека изключим за малко телевизора и радиото, да оставим настрани вестника и

 

да поговорим с децата си.

 

Впрочем, не само с тях. Казва ви го един журналист.




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: silvistefanov
Категория: Политика
Прочетен: 257742
Постинги: 69
Коментари: 150
Гласове: 1794
Архив
Календар
«  Септември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930