1977 - 1987
Вечният фаустовски въпрос за смисъла на човешкото съществуване пробива съзнанието в минути на неуспехи, в минути на тревожна самота. Цял живот гоним значимата цел, осмисляща дните ни. Детските мечти за подвизи и слава се смаляват до размерите на малкото признание, очаквано с дни и седмици, с години. Истината за желанията ни остава често скрита и за самите нас. С възрастта едно по едно отделяме абсурдните и ги захвърляме в графата "фантазии". Тези, които остават, подходящо подстригани, вкарваме практично в делника си.
* * *
Неизменната скръбно-смешна сцена на човешките изяви, в която всички имаме твърде къси роли, за да ни запомнят. Цял живот пробиваме, за спрем пред самотния залез на едно бегло съществуване – полет на кокошка към слънцето – желаната действителност, в която се виждаме крале на тържествуващата справедливост. Защо преживяваме трудно истините за света? Захвърлящи назад времето, съскат трайни циферблати. Миналото дава своите съвети на отминалото бъдеще. Закъснели истини идват в сегашно време с тъжните лица на неспокойствието. Неспокойствие, преживявано с тревогите за този свят и за неговите истини.
* * *
Носталгичните тромпети на неизживени трепети от младостта извикват непозволени за стабилитета на средната възраст чувства. Внезапна любов опожарява дълго сглобявани представи за живеене. Необяснима красота измества досадната сигурност на делника. Нерешително безумни, по детски умни и като възрастни страхливи, преоткриваме вечно забравяните истини за живота си. Тези странни катаклизми на противоречивата човешка природа векове разпъват съвестта на кръста на вечните категории Добро и Лошо, Красиво и Грозно. Грубо вместен в тези координати, човешкият дух се прибира в черупката на самотен охлюв. Само нежната свобода лекува наранената чувствителност.
* * *
Мъгла е тъжният лик на човешкия ми първообраз, спомен са красивите първоистини. Сладки, ветрови безумия, отминали, безнадеждни платноходи, къде сте?
В нерешителното си безумство те виждам, мой делничен първообразе. И забравям онази парадна физиономия, предназначена да подхранва мнимото самочувствие на красиво устроен, красиво живеещ или умиращ човек. Желанията си ще поставя на недостижим връх, за да живея. За да тръгна нагоре, натоварен с камъните, събрани от всички грешни пътища. Безкрайно ще бъде това безкрайно изкачване, това безкрайно движение.
* * *
Забравен час на неподозираната искреност, нерегистриран час, без последствия. Мъртва гара, с пусти коловози, с празни семафори. Време за будни отшелници, време извън времето.
Несъвършен човеко, романтично обвързан, реалистично обременен, прахосвай! Докато виждаш безкрайното, докато носиш далечното.
Не съмвай, пеперудена нощ на пърхащо мълчание, нощ на незрящия сънник, лепкаво-топла, тъмна дълбина на заспиващи усещания, изгуби ни завинаги.
* * *
Те са в мен, тези борещи се нощни котки, крещящи с ужасни детски гласове. Нощувайки безсънно, прозирам неща, наглед трудни, разбирани лесно от децата. Сменям уморения си издръжлив кон за хищната пластичност на лицемерна котка.
Бавно гинат безсмъртните илюзии, с които понякога ни раждат.
* * *
Една вяла котка провлачва крака по паважа и това е всичко. Има и един безкрайно съскащ самотен часовник. Той ли ще ми даде ключ за вратата на времето? Или ми трябва ключ от нечия врата, зак която чака…
Кой чака? Какво чака? Защо чака? И защо питам?
Никой нищо не чака, никого не чака, просто няма какво да се чака.
Влачи крака котката по гърба ми /аз съм паважът/ и си отива в себе си. Влиза и се усмихва. Здравей.
Защото да си котка, влязла в себе си, значи да си усмивка към нищото.
Нищо значи всичко. Там е тайната трагедия на този самооблизващ се свят.
Има само един безкрайно спрял самотен часовник, със съскащи спомени по розовия циферблат, който има формата на закъснял за кино кон.
* * *
Умирайки всекидневно, всезнайно, дали в същност оставаме? Лодки без покрив, изгребваме онази част от дъжда, която може да ни потопи. Радостни, отплуваме към морето, в което сме капка.
* * *
Прилепът на сляпото мълчание безшумно пада в пространството без измерения, в пространството на търпението. Кръгът се затваря: невъзможността да усетиш присъствието си те прави празнота в пространството.
Живейте с предметите около себе си. Те ви дават необходимата илюзия, че съществувате във вечността.
* * *
Безсънен нощен булевард на закъснели искреници. Ти носиш заблудата на мрака и неистината на утрото. Откровен убиецо, остани неразбран и отминат. Да бъдат забравени светлините ти – последни пътечки за страха ни от себе си.
* * *
Ще се върна, Любов!
И ще съм свеж и весел, като балконско мушкато в нов квартал. И с подредена градинка: с лехи за прецъфтели илюзии, за неповярвани обещания, за достойно умиращо безсмъртие и сляпа рицарска злоба.
Промеждутъчна и сплашена Любов, многообсъждана и поизносена като ненужен вече ключ, моя апокалиптична Любов, изчакай този живот.
* * *
Изящни, нереални листопади водят мислите към абсурда. И само неприличието на една непривичност издухва циганските им сенки. Остава болезнено-трезвото настроение на деня, след бохемската вечер. Лишеният от тъга делник изтрива пешеходните пътеки към близки победи.
* * *
Добро утро, делнико, порядъчно сив и припрян, студено разсънен и правоъгълно правилен като тротоар. Ще те взема в ръце, ще те мачкам, докато те видя един ден в огледалото, вместо себе си. Мъдросив, с чаша непита вода. Похабен като стара монета, неприличащ на никого. Единствена чернова на мечтите, с белези от всяка задраскана мисъл.
Изсивей до белота, за да останат само откритите от мен хоризонти, водещи навсякъде.
03.01.2008 18:43
Пожелавам удовлетворение от направеното!
Й. Забунова
