1995, януари

         Малко преди края на века ние – българите, пак сме на нов етап, пак сме в социална, а не в индустриална революция. И пак уж времето е в нас, а ние сме извън него, защото старите ни часовници го измерват с отклонение в петилетки.

         Така с мънкащото си ориенталско хитруване предпочитаме пътя през бунищата на историята; вместо за планетарната ос, се захващаме за балканската “Атина-София-Белград”. И се въртим в собствената си заплетена спирала, врязвайки се все по-надолу и по-безсмислено като безводна пустинна сонда.

         Пет години преди края на второто хилядолетие след Христа, ние оставяме търговците в храма, а ги гоним от пазара, защото социалната им цена била висока. И искаме самообслужване, по възможност – според потребностите. Които са постоянно нарастващи откъм незадоволеност. Това ни бе обещавано и обещано, това си търсим. След половинвековно трамбоване, не никне дори тревата на забравата.

         Само че `95-та ще е година разделна. Ще трябва да кажем сбогом на всички илюзии, за които продължаваме да си плащаме.

         БСП ще трябва да се раздели с комунизма. Носталгията на половин България по евтината скара-бира е взривоопасен социален двигател и може да се използва само за къси предизборни отсечки. Иначе кормчиите ще катапултират по обратния ляв завой с дясно разположен волан.

         СДС ще трябва да разбере какво е. Компания от регистрирани самозванци или движение на българите към бъдещето.

         Интелигенцията ще трябва да се раздели с илюзията, че е приключила с политическата си мисия. И тъй като реваншистките убийства и гонения винаги са започвали от интелектуалците, камбаните на недоволството тепърва ще бият за техния час. Най-пресните драстични примери за уволнения, според политическите симпатии, са русенски.

         А това е само началото.