1990, август

         Не защото “някои” първи напускат кораба /лош и злобен е езикът ни в кулоарите, знаете го по-добре от мен/, а защото РАДИОТО бе моята посока, към която не се връщам, а продължавам да вървя.

         /Комплимент бе за мен, когато в началото бях упрекван за тази си професионална слабост./

         Благодаря на чистачките, че стоически понасяха моите препълнани пепелници;

         благодаря на милицонерите, че – рискувайки, издържаха на моите внезапни /често без съответната неделна заповед/ нахлувания в охраняваната от тях сграда;

         благодаря на шофьорите, че понасяха мълчаливо-нервната ми тютюнджийска кашлица зад гърба си – на най-безопасната, според КАТ, седалка;

         благодаря на техниците от всички видове, че устояха на непрестанните ми питания с предварително обречена експериментална цел; че бяха най-постоянните ми и търпеливи зрители /ей, Богу – вярвах повече на техните оценки – истина е!/; че Пешо “Черния” прекара и заради мен 3 Ѕ години от живота си на кулата;

         благодаря на директорите на моите къси и често внезапни продукции, че прегълтаха тяхната евентуалност – в смисъл на трасе, гара или дявол знае;

         благодаря на “Координация” за редовното ми изписване в графика;

         благодаря на “Звук”-а за неприкритото им съзаклятие с мен;

         благодаря на операторите, които безропотно изтраяха всичките ми неясни репортажни намерения;

         благодаря на режисьорите, че споделяха моите идеи, когато най-сетне се откажех от тях;

         благодаря на колегите редактори за снизхождението им към моите мимолетни “кратки форми”;

         благодаря на колегите репортери от “Информация”, че споделяха и най-горчивите ми кафета;

         благодаря на счетоводството, че гарантира всичките ми дългове;

         благодаря на ръководството за служебните благодарности;

         благодаря на др. Ив. Андреев*, че не ме уволни, въпреки прозрението си, че от издънка на актьор и свещеник не бива да се чака безгранична класова преданост;

         благодаря на художника, че не ме нарисува на стената на медицинския техникум;

         благодаря на секретарката, че не ме пускаше при шефа, когато е яростен;

         благодаря на барманката Славка, че и след работно време ми даваше цигари, както и на пожарникаря, че ми разрешаваше да ги употребявам по предназначение;

         благодаря на всички, които са ме разбрали, защото знайно е и е писано: “който чете – да разбира”…

         Мъчех се да ви уважавам, а се оказа, че ви обичам.

________

* Б.а.: Секретар на ОК на БКП.