1987, май

         То не е само звуковия декор, сред който живее драгият слушател или ненатрапчивия събеседник, чиято дума лесно може да се отнеме. За работещите там суховато-научното му определяне като “средство за масова информация” изглежда пък твърде обобщено. Прословутата радиоспецифика /за която все компетентно са изписани тонове хартия/ е вечната болка на журналиста, причиняваща творчески радости и безплодни мъки.

         Трудът пред микрофона е работа не само за всички, но и пред всички. Тази значима подробност често спира дъха, ускорява пулса и с нея рутинно привикване няма. /Казват, че старите говорители са с някакви изменения в диафрагмите./

         Говорещият по радиото е глух и сляп за реакциите на своята аудитория – за разсеяното и кимане или възкликващо неодобрение. Той никога не знае дали все още го слушат.

         В театъра има и аплодисменти от куртоазия. До радиото обикновено достигат само телефонните гласове на недоволните.

         Това не е спецификата на радиопродукцията, за която все се пише, а на раждането и. И съвсем не е всичко. Журналистите, като клон на артистично племе, са и хора, ревностни помежду си и за бистротата на отношенията трябва да се съди само от колективната им работа, а не от кулоарните импровизации.

         И въпреки многото инфарктни особености на радиопроизводството, до днес не съм виждал радиожурналист, невлюбен в микрофона до фанатизъм. Убеден съм, че това дълбоко пристрастие към професията се ражда не само от възможностите за себеизява. “Магията” става в ония броени мигове на радиопредаването, когато, без мимика и жест, с доверие и искреност се сливат журналист и слушател в една идея, в една мисъл, в едно чувство. Тогава и радостите и тревогите ни са общи, като на хора от една нация, един град, една улица. И казваме – и журналисти, и слушатели – че това е то – радиото, без което не можем.