1994, ноември

         Помните ли филма “Телевизионна мрежа” и коментатора Хауърд Бийл, който призова своите зрители да изкрещят от прозорците:

-         Вбесен съм и повече няма да търпя!

Този изстрадан вик на безизходицата е заседнал днес в гърлото на българина. Вече няколко години маскарите – боядисани, пребоядисани или чисто бели като недокоснати девици, оплескаха с кал всичко около себе си, за да внушат байганьовското “Всички са маскари…” Стъпкани, смачкани, опошлени, замазани, олигавени бяха най-чистите пориви на българина, угасена бе искрицата му надежда.

         Всички са маскари, вие сте разочаровани; всички са маскари, не гласувайте; всички са маскари, оставете ги сами да си управляват; всички са маскари, от вас нищо никога не е зависело – не зависи и сега, отдръпнете се, не се интересувайте, не участвайте, свийте се в бедните си черупки, налягайте си парцалите…

         А само преди пет години гласуването бе задължително. Под зоркия поглед на кварталните активисти трябваше 99.9 процента да кажат своето задължително “да”, избирайки единствените кандидат-управници. Можеше да се избира между формално пуснатата бюлетина и вечната неблагонадеждност на рода до деветото коляно.

         Сега същите “разочаровани от демокрацията” активисти ни предлагат същото като резултат: отказ от правото на глас за бъдещето на децата ни, отказ от правото да сме личности със свое мнение, със своя позиция; в крайна сметка – отказ от правото да имаме демократични права. За да може управниците хем да са легитимни за пред света, хем да са си “наши”, избрани само от “наши”. Отказът от гласуване не е само отказ да бъде избран този или онзи кандидат, да победи тази или онази политическа сила или слабост. Това е отказ от контрол над безобразията на властта. Оттам до диктатурата, узаконяваща бедността, крачката е малка. Нали знаете: “абсолютната власт развращава абсолютно”. Български примери много.

         Сега, когато предизборното шоу започна, от плакатите и от телевизионните екрани ни гледат нови и стари лица, муцуни и задници. Слушаме и четем нови и стари клетви и обещания. Към смазващата ни бедност се добавя и досадата.

         И все пак, можем да изберем от двете злини по-малката. Да участваме, за да имаме и възможността да изискваме. Да изкрещим като Хауърд Бийл от “Телевизионна мрежа”:

- По дяволите, аз съм човешко същество! Животът ми има стойност!… Вбесен съм и повече няма да търпя!