Людмила, 7-8-годишно пълничко момиче, стои изпъчено до бутафорна сива колона в неопределен стил. От другата страна на тази кичовина от градско фотографско ателие от началото на 60-те години е моя милост. С вирнато носле, защото не харесвах Людмила. Тя бе дъщеря на приятелско семейство и все ми натякваха колко била трудолюбива в къщи.

Рядко гледам старите албуми. Не съм я виждал почти от тогава. Тя бе застреляна. Мъжът й сложи смъртен край на семейството си, защото не му давало да гледа на единствения телевизор  каквото иска. Той уби жена си, тежко болната си сестра и по чудо не успя да направи съвсем същото със сина си. Момчето излязло скоро от затвора, където било заради наркомания, според последните ни закони.

Кървавата драма се случи в малък панелен апартамент в краен квартал, обитаван от три поколения. Злощастният убиец, който до тогава единствен работел и изхранвал семейството си, избяга с шкодата си 120 L, останала му от соцвремената. И той като клошаря с часовника е инженер, но се въоръжил с пистолет, който преправил от газов.

Всеки имаше законното и моралното право да го убие като зло куче. Но къде да избяга с шкодичката? Стигнал до Чифлика край Русе и свършил бензина. Опитал да се застреля, но самоделният пистолет засякъл. После се предал.

Остана в ареста, защото не може да се прибере, а и няма смисъл. В съда каза единствено, че не си струва да го питат нищо.

Какви въпроси... Не си помислям да го съдя – тъй любимото ни на българите занимание. Този мъж е произнесъл сам присъдата над всичко, което е създал, изтърпял, изстрадал. Така се случва, когато преминат  границата и на последното ни желание: една проста бира след работа пред тъпия телевизор. После по-добре да се изгубим без сънища, за да не изживеем кошмара наяве.