Постинг
11.11.2010 18:02 -
Монолог за един приятел
Има, наистина има приятелства, които не са подвластни на времето и разстоянията, на честотата на контактите и на изказаните на глас неща. Моето приятелство с Росен Гинев бе точно такова. Нито той, нито аз изпитвахме нужда да си доказваме колко сме близки, колко еднакво мислим, какви хора и постъпки харесваме, ненавиждаме или пък как си липсваме. Не се оплаквахме един другиму от неволите в така наречения си живот. Е, ту той, ту аз процеждахме през зъби по нещичко, но то не бе заради съчувствието на другия, а заради саркастичното осмиване на ситуациите, в които сме попадали. С Росен това се получаваше винаги, умирахме от смях и радост, че сме някак широко скроени, че оставаме по-големи и нависоко от дребното житие-битие. Тези мигове ми липсват най-много и тук – на земята, вече почти няма с кого да ги преживявам.
Но Росен съвсем не бе само това.
Когато работеше, той изглеждаше като чудовищна машина, която обхващаше, помилаше и поглъщаше всичко. Това ставаше уж безшумно, но безпощадно и методично. Не се изпускаше никакъв детайл. Всичко се събираше, класифицираше, анализираше и – забележете! – синтезираше. Нали знаете, по професионалните кьошета на България няма повече от улични и кръчмарски анализатори, често разсъждаващи от екрана като скопци за половата любов. Малко или почти николко са тези, които могат като Росен да извлекат кристално ясно квинтесенцията. Дори разговорите ми с него приличаха на учебникарски построена журналистическа информация по класическата схема на „обърнатата пирамида”.
Росен бе моят приятел-хирург. Умееше с хладнокръвна точност, усет за момента и последиците да направи своя разрез на ситуацията, да остане мой съучастник и закрилник в нея, но и мой първи критик. Да, подавал ми е много пъти ръка. Даже ме е повличал в мътилката на професионални революции с неясни изходи, изглеждащи и за двама ни катастрофални за собствената ни съдба в бранша. Случваше се така, че един след друг преживявахме тежки пропадания. Някой ще каже – това са рисковете на повратното време, в което сте живели. Но колко наши колеги опитаха като Росен да променят бездарно и посредствено нагласения за лесни пари и евтина слава професионален свят на телевизията? Моят приятел плащаше много много високи цени за тази своя стремителност. Той бе заплашван и уволняван, преследван и дори физически съсипван. Убеден съм, че в крайна сметка плати и с живота си за отстояването на своите професионални принципи.
Има, наистина има приятелства, които не са подвластни на времето и разстоянията, на честотата на контактите и на изказаните на глас неща. Повтарям написаното в началото, защото и сегашната ни отдалеченост – той – горе на небето, аз – все още долу на земята, не ни пречи особено. Е, липсва ми онова негово винаги неочаквано позвъняване по телефона:
- Как си, приятелю?
- Все по-добре.
Но Росен съвсем не бе само това.
Когато работеше, той изглеждаше като чудовищна машина, която обхващаше, помилаше и поглъщаше всичко. Това ставаше уж безшумно, но безпощадно и методично. Не се изпускаше никакъв детайл. Всичко се събираше, класифицираше, анализираше и – забележете! – синтезираше. Нали знаете, по професионалните кьошета на България няма повече от улични и кръчмарски анализатори, често разсъждаващи от екрана като скопци за половата любов. Малко или почти николко са тези, които могат като Росен да извлекат кристално ясно квинтесенцията. Дори разговорите ми с него приличаха на учебникарски построена журналистическа информация по класическата схема на „обърнатата пирамида”.
Росен бе моят приятел-хирург. Умееше с хладнокръвна точност, усет за момента и последиците да направи своя разрез на ситуацията, да остане мой съучастник и закрилник в нея, но и мой първи критик. Да, подавал ми е много пъти ръка. Даже ме е повличал в мътилката на професионални революции с неясни изходи, изглеждащи и за двама ни катастрофални за собствената ни съдба в бранша. Случваше се така, че един след друг преживявахме тежки пропадания. Някой ще каже – това са рисковете на повратното време, в което сте живели. Но колко наши колеги опитаха като Росен да променят бездарно и посредствено нагласения за лесни пари и евтина слава професионален свят на телевизията? Моят приятел плащаше много много високи цени за тази своя стремителност. Той бе заплашван и уволняван, преследван и дори физически съсипван. Убеден съм, че в крайна сметка плати и с живота си за отстояването на своите професионални принципи.
Има, наистина има приятелства, които не са подвластни на времето и разстоянията, на честотата на контактите и на изказаните на глас неща. Повтарям написаното в началото, защото и сегашната ни отдалеченост – той – горе на небето, аз – все още долу на земята, не ни пречи особено. Е, липсва ми онова негово винаги неочаквано позвъняване по телефона:
- Как си, приятелю?
- Все по-добре.
Кандидати за генерален директор на БНТ
Вяра Анкова обеща съкращения в БНТ и рев...
Депозит(реалистични наблюдения върху ТВ ...
Вяра Анкова обеща съкращения в БНТ и рев...
Депозит(реалистични наблюдения върху ТВ ...
Да се разведат двама души правилното реш...
Най-вредните за обществото, когато негов...
По следите на едно предаване
Най-вредните за обществото, когато негов...
По следите на едно предаване
Търсене
За този блог
Гласове: 1796