През годините все се случваше така, че казвах приятелски по няколко думи за откриването на изложбите на Виолета Радкова.
И сега, като се върнах към написаните и изречените си слова, видях колко са се променили времената, в които живеем.
Само до преди 5-6 години реалният ни живот бе на улицата, или там, където работим, измерваше се с нашите директни срещи, с истинското общуване. Художници-артисти като Виолета Радкова сякаш ни даваха илюзорни духовни сънища, в които намирахме хармонията, сред уморителния житейски хаос.
Днес животът ни е друг. Той е измислен и паралелен на истинския. Реалностите са необосновани, на пръв поглед безпричинни, изникващи сякаш от нищото. Често се питаме как абсурдът стана начин на съществуване. Живеем особен кошмар, в който конкретните неща май нямат значение. Човекът в него е безцветна виртуална пионка. Позицията му не зависи дори от зара, който е предварително нагласен, без да е хвърлян. Животът около нас отсъства. Той е само на телевизионните екрани, на мониторите на компютрите ни, на дисплеите на телефоните ни. Измислен живот, но не от нас.
Заради това прекрасната театрална бутафория, която ни подарява цял живот Виолета Радкова в своите сценографии и картини с вечни сюжети, ни прави щастливи. С нейното изкуство сме по-истински и по човеци. С него сме хора, които могат да пролеят сълза пред красивото и доброто. Ето така искаме да живеем в този, по-истински живот, който ни дава тя.
